НЕВИДИМАТА СТРАНА НА ПРАВИТЕЛСТВЕНОТО РАЗХИЩЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ
програмен директор по икономически въпроси, Център за либерални стратегии
Вече няколко години поредни издания на „Черната книга на правителственото разхищение“ дават обилни примери за различните начини, по които държавата прахосва ресурсите на обществото. Изданието на Черната книга за 2018 не прави изключение. В своите 15 конкретни казуса то успява да обхване много добре огромното разнообразие от форми на държавно разхищение. Разнообразието е, например, в размерите – от милиардите в енергетиката или КТБ, през стотиците милиони в железниците, държавната консолидационна компания/касичка или армията, през десетките милиони в пловдивската столица на културата или в обезщетения за нарушени човешки права, та до по-малките, но по-многобройни случаи на най-различни места из страната. Разнообразието е и във формите, като се тръгне от пряка държавна субсидия за пълни провали като АЕЦ „Белене“ или БДЖ, мине се през непрозрачно финансиране през създадени сякаш именно с цел заобикаляне на прозрачността държавни образувания като ДКК, през явно фаворизиращи някого обществени поръчки и се стигне до елементарно, но не и изненадващо, държавно тъпоумие като язовир без водопровод или наглост като платена от данъкоплатците екскурзия до луксозен курорт за общинари.
ЧЕРНА КНИГА НА ПРАВИТЕЛСТВЕНОТО РАЗХИЩЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ 2018
С натрупването на безкрайните примери за правителствено разхищение през годините обаче става все по-важно да се набляга не само на това, колко средства на данъкоплатците са били прахосани, а каква е истинската, дълбока икономическа цена на това прахосничество. Тя не се изразява в количество похарчени пари, а в пропуснати възможности за обществото. И много често тези възможности, именно защото са безвъзвратно пропуснати, не могат да бъдат видени в конкретика, измерени или остойностени.
В стандартната икономическа теория истинската цена на което и да било благо не е колко пари струва, а от какво потребяващият го се лишава, за да го има. Ако бъдат погледнати през тази призма, примерите на правителствено разхищение, посочени в настоящото и предходните издания на Черната книга, имат невидима, но несъмнено висока истинска цена – цената на пропуснатите възможности за българското общество да забогатява.
Водещият пример в това издание затова е и може би най-важният от всички. Българската държава се проваля в правораздаването и в защитата на българските граждани от престъпност, особено в светлината на ресурсите, с които тези системи са финансирани. И това струва на българското общество не само милионите, които всяка година данъкоплатците плащат в обезщетение за нарушени човешки права от страна на българската държава и нейното правораздаване. Цената на провалящото се правораздаване, на незащитените имуществени права и негарантираното изпълнение на договорите е спънат икономически растеж, по-слабо от възможното нарастване на реалните доходи и на стандарта на живот, по-мащабната емиграция от страната главно на млади хора, по-ниската активност на хората на пазара на труда, по-ниски и предпазливи чужди инвестиции и изобщо инвестиции… Няма как тази последица от провала на правораздаването да бъде изчислена, но все пак има примера на съседна Румъния. Там се извърши някакво подобие на изглеждаща реална правосъдна реформа с влизането на страната в ЕС заедно с България и за десетилетието оттогава Румъния настига европейските доходи с темп, два пъти по-бърз от този на България.
Друг пример са т.нар. обновявания на българското въоръжение. При тях принципът на правенето на неща на парче, кърпенето на кръпки по спешност и липсата на кохерентна стратегия е ярко застъпен. И България по съвсем очевиден начин става ярък пример за това, колко е скъпо евтиното. Защото при добре премислено превъоръжаване, съобразено както с геостратегическия избор на страната като член на НАТО, така и с по-дългия времеви хоризонт на решения и със стойностите на конкретните ресурси, които нуждите на отбраната изискват, по-скъпото решение може да излезе и значително по-изгодно. Да речем, вместо огромни средства за постоянен ремонт на стара техника или за поддръжка на стари технологии, изискващи скъпоструващ ресурс, цялостно преоборудване, макар и скъпо като цена за плащане, може много бързо да спести значителни средства. Само като една възможност, цялостно обновяване на радарните системи може да освободи честотен ресурс, чиято пазарна стойност при гражданска употреба е милиарди в по-далечни времеви хоризонти.
Не на последно място, ако на Българската енергетика не є се беше налагало да влага милиарди левове в АЕЦ „Белене“ – проект, чийто шанс някога да се осъществи наистина и да започне да произвежда електричество е практически нула, – тя щеше да може да ги вложи в друго. Например във все неслучващите се интерконектори, които да осигурят газова независимост на страната; или в изграждането на умна преносна мрежа, по-убедително свързана с европейските партньори; или в по-убедителното въвеждане на пазарна инфраструктура, водеща до по-сериозни нива на конкуренция; или, не на последно място, в по-ниски цени на енергията за българските домакинства и фирми.
Четвърти пример може да бъде даден с невидимата страна на програмата за саниране на жилища, която наистина санира някои жилища в страната, но за сметка на удвояване на цените на тази услуга. Това удвояване, пряко причинено от държавната намеса в процеса, изхвърли от пазара всички онези частни лица, които биха санирали собствените си жилища за собствена сметка. И техните жилища останаха несанирани.
Друг пример – явлението КТБ, за което вече съществуват достатъчно документални доказателства, че е изрично и напълно съзнателно допуснато и подкрепяно от българската държава през цялото му съществуване. КТБ е държавен провал, който не просто струва на българските данъкоплатци и негарантирани депозитори няколко милиарда лева, а струва на цялото общество икономически растеж и реално забогатяване, защото през последните си години съществуване в опитите си да оцелее то буквално изсмукваше ресурси от българската икономика. Не е случаен фактът, че след закриването на банката реалният растеж на икономиката се утрои – поне в някаква степен това се дължи на спирането на притока на ресурси към това явление и насочването на ресурсите към стопански по-жизнеспособни и създаващи богатство дейности.
Накрая, във всеки един от примерите и в настоящото издание на Черната книга е видима една друга нишка: голяма част от разхищението не е просто случайност или некомпетентност. Става въпрос за напълно целенасочено ограбване на ресурса на данъкоплатците и насочването му към конкретни облагодетелстващи се лица. В някои от случаите това е просто лично облагодетелстване за сметка на останалите българи. В други от случаите обаче става въпрос за целенасочена бизнес и житейска стратегия. Напълно очевидно е, че в България има прослойка, която постига огромно лично богатство чрез дадени и осигурявани от държавата привилегии и чрез привилегирован достъп до държавните ресурси. Но корупцията е само видимата част на това явление. Невидимата е в това на какво пречи корупционно придобитият ресурс. А голяма част от този ресурс отива за финансовото обезпечаване на продължаващото ограбване. Финансират се бизнеси, финансират се партии, гарантиращи продължаващото благоденствие на съответните обръчи, финансират се медии, отстрелващи всякакви предложения или хора с идеи за истински реформи, финансират се магистрати, обслужващи запазването на привилегиите и прекършването на опитите за премахването им.
Така невидимата страна на корупцията в правителственото разхищение е в унищожената и потъпкана конкуренция, в задушените потенциални конкуренти на привилегированата олигархия, в неслучилите се проекти на истински предприемачи, които биха довели до доставяне на повече и по-качествени блага на по-ниски цени за всички българи. Държавно привилегированата прослойка в България не просто си живее богаташки за сметка на българите. Тя активно пречи на производителните предприемачи да увеличават богатството за всички.
