Най-големите престъпници в пандемията
Когато в първите месеци епидемията от коронавирус застигна Европа, държавите не бяха съвсем сигурни срещу какво точно се изправят. България не направи изключение. Тук не се стигна до вечерен час, но пролетта на 2020 г. ще бъде запомнена с контролните пунктове на изходите на областните градове. Прокуратурата и полицията бяха на първа линия заедно с лекарите, а бройките установени случаи се съобщаваха с образуваните досъдебни производства – за нарушаване на карантината, за разпространяване на невярна информация.
Трябва да се мине в режим на почти военно положение“, „Няма да ни стигнат чувалите с трупове“, „ще използват хладилните камиони не за месо, а за съхранение на трупове“. Такива бяха посланията от върховете на държавата през март, когато вълната от коронавирус удари България. Когато правителството съвсем хаотично въведе серия от рестриктивни мерки, увеличи значително санкциите, предвидени в Наказателния кодекс за нарушаване на забраните, издадени „против разпространяването или появяването на заразна болест по хората“. По настояване на главния прокурор Иван Гешев наказанието стана до пет години затвор, а глобата – от 10 до 50 хил. лв. (вместо съществуващите до 400 лв. и без наказание затвор). Завишени бяха и санкциите за т.нар. всяване на паника.
С намаляването на случаите прокуратурата спря да експлоатира темата за разследванията за „нарушаване на карантината“, а протестите с искането на оставката на правителството на Борисов и на главния прокурор Иван Гешев изместиха обществения фокус.
Ако държавите от Западна Европа отхлабваха постепенно мерките, то България мина в другата крайност – пълното им премахване.
От началото на пандемията до четвъртата вълна и до днес държавата, чрез полицията, прокуратурата и съда, продължи да налага държавната репресия в най-строгата є форма – наказателното преследване. Става дума за делата за т.нар. нарушаване на карантина. Според базите данни със съдебни актове от март 2020 г. до началото на октомври 2021 г. поне 800 души са били предадени на съд, признати за виновни за т.нар. нарушаване на карантина.
Според годишния доклад на прокуратурата за 2020 г. само за миналата година „във връзка с наложените правила и мерки за противодействие на негативните последици от разрастващата се пандемия от COVID-19, през 2020 г. е осъществяван надзор по 3053 досъдебни производства“.
Картината, която се разкрива по тези дела, не е лицеприятна – несъразмерна репресия, двойни стандарти, фиктивна адвокатска защита, тотално безкритичен съд и наказания, които не са постигнали целите си, но за сметка на това вероятно ще объркат стотици човешки съдби.
Над 90% от делата по чл. 355 (който наруши наредба, правила или мерки, издадени против разпространяването или появяването на заразна болест по хората по време на епидемия, пандемия или извънредно положение, свързано със смъртни случаи, наказанието е лишаване от свобода до пет години и глоба от 10 до 50 хиляди лева) се решават със споразумения. Това е съкратена процедура, в която съдът одобрява договореното между обвиняемия, адвокатa му и прокурора. Съдът не е безгласен и може да откаже да одобри споразумение, което явно противоречи на закона и морала, но това е станало в едва три случая. Без съгласието на адвоката няма как да се стигне до подписване на споразумение.
Профилът на обвиняемите е на трайно работещи в Западна Европа, на средна възраст, предимно със средно, основно или без образование, които преди това са живеели в малки населени места в България. Има немалко тираджии, но и студенти. Те са се върнали по принуда – защото са останали без работа и подслон или защото (каквито случаи има поне четири) техен близък е починал в България.
Осъдените получават наказание лишаване от свобода (най-често между 6 и 10 месеца), което e условно (т.е. няма да влязат в затвора, ако през следващите три години не извършат друго престъпление) заедно с глоба от 10 хил. лв. (над 15 пъти минималната работна заплата).
Другите случаи са осъдени на пробация – в продължение на различен период от време (между шест месеца и две години) те трябва да са постоянно регистрирани на адреса, да се срещат всяка седмица с пробационния служител, да извършват безвъзмезден труд и т.н.
Независимо от житейската ситуация, в която е станало престъплението, от съдебните актове не се вижда каквато и да било връзка между тежестта на наказанията и деянията. Така например човек, върнал се от чужбина и отишъл няколко пъти на главната в града на кафе, може да получи по-леко наказание от друг, завел болния си родител до болницата.
Същото е и с глобата (която никак не е малка) – едни съдилища приемат, че не са задължени да я наложат, а други мислят обратно – ако има пробация или лишаване от свобода, то глоба не следва да се налага. На пръсти се броят случаите при които съдът се възползва от възможността да намали глобата под минимума (който е 10 хил. лв.), разписан в закона. От съдебните решения се вижда, че много голяма част от осъдените са без работа, т.е. едва ли ще могат да си позволят да платят подобна по размер глоба.
Когато наказва за нарушаване на карантината, съдът не се интересува много от фактите. Така например в Пловдив шофьор на ТИР, върнал се от Германия, получава 2.5-годишна условна присъда и глоба от 20 хил. лв. заради това, че е карал след линейката, откарала сина му в спешното отделение. Присъдата е отменена от втора инстанция.
Непълнолетна жена от село край Ракитово, завърнала се също от Германия, получава четиримесечна условна присъда, защото е отишла в пловдивска болница. Жена от Северна България получава едногодишна условна присъда и глоба от 10 хил. лв., защото е отишла да се погрижи за болен родител. Наказание пробация има в Добричко заради човек, напуснал дома си, за да отиде до аптеката.
Сред осъдените има и такива, които са били задържани, след като са отишли до КАТ, районно управление на МВР и бюрото по труда. Наказание лишаване от свобода получават и близки, отишли на погребение.
По някои от делата се вижда, че завърналите се в страната са настанени в жилища и къщи, които са изоставени и неподдържани. Някои от тях трябва да „съжителстват“ с роднини, с които са в конфликт. В други не познават никого в населеното място и няма как да си купят храна и лекарства.
В Северна България има дело срещу жена, която се прибира от Англия и е карантинирана в дома є без отопление. По думите є самотата и студът отключват психическо разстройство. Тя излиза пред блока, за да пие кафе и да се стопли, а когато полицаите я виждат, я отвеждат. Въпреки състоянието си тя е привлечена като обвиняема, но от прокуратурата в крайна сметка внасят искане да бъде настанена принудително в психиатрично заведение. Пред съда жената пледира: „От това, което чух, съм съгласна, че трябва да остана още известно време в болницата, за да съм сигурна, че след като изляза, ще бъда в добра кондиция да си намеря работа. Дъщеря ми е в Англия. Когато остана сама, тогава имам проблем. Получавам паникатака и високо кръвно“.
През последните месеци съдилищата започват да сменят практиката си. Някои започват да оправдават подсъдимите, приемайки, че нарушаването на карантината е малозначително. В съдебните регистри не откриваме въобще дела за тези престъпления в софийските съдилища, при положение че прокуратурата съобщаваше почти всекидневно за такива образувани производства в столицата.
Това на практика означава, че нарушилите карантината в провинцията са престъпници, а тези в София – не.
Основният разход, който трудно може да бъде оценен, е свързан с времевия ресурс, който е ангажиран на полицията, прокуратурата и съда по тези над 800 дела – време, през което те са могли да се занимават с по-важни задачи, включително и по контрола за спазване на мерките.
На следващо място осъдените на пробация, които са близо половината, ще ангажират ресурса на пробационните служители, които ще трябва да работят с тях, вместо да се занимават с извършители на престъпления, които имат нужда от това държавата да им помогне да се превъзпитат.
И не на последно място – стотиците обвинени в София, срещу които делата са прекратени, имат ход да заведат дела за обезщетение срещу държавата заради незаконното обвинение. Същото право имат и тези, които са били оправдани – едно такова дело е факт, където оправдан нарушител на карантината в Пловдив (който се е опитал да се погрижи за болното си дете) е осъдил прокуратурата да му плати 3000 лева.
Източници:
https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2020/08/14/4102008_muchenicite_na_karantinata/
Допълнена и обновена версия на текста „Мъчениците на карантината“, публикуван на 14 август 2020 г. във в. „Капитал“
Режимът на „почти военно положение“, който беше въведен в България в началото на вирусната епидемия през пролетта на 2020, както и наказателносъдебната практика по неговото спазване показва на длан редица от проблемите на начина, по който българската държава регулира и правораздава. Репресивността на въведения режим, и особено на предвидените наказания, е очевидно прекомерна.
Установяването на нарушения е неконсистентно, неравномерно и по дизайн неспособно да бъде пълно. Търсените чрез обвинението наказания непоследователно прилагат съответните норми. Самите налагани от съда наказания са твърде различни, като самата им строгост варира от явно твърде строги до фактическо анулиране на наказателните норми от съдилищата с аргумента за незначителност. Основното извинение за репресията – забавяне на ръста на нуждаещите се от здравна помощ случаи докато здравната система се подготви за сериозните предизвикателства – се оказва невалидно. Нито вълната е предотвратена, нито когато тя идва здравната система се оказва подготвена за нея. Българската държава е готова да наказва граждани чрез прекомерна репресия, но явно не е способна да накаже сама себе си за ясно установената й вина за липсата на защита за българските медици, както в случая с „Негодни маски с пари от еврофондовете“.
// Георги Ганев
