Разхищението не отстъпва
ПЕТЪР ГАНЕВ, Институт за пазарна икономика (ИПИ)
„Черната книга на правителственото разхищение“ е важна, тъй като ни отвежда отвъд сухите числа и ни показва една сурова действителност. Разхищението на публичен ресурс не е просто от невнимание, глупост или некомпетентност. Не е и форма на прахосничество, разбирано като обикновено пилеене на обществени средства. Разхищението по смисъла на Черната книга предполага корупция, грабеж и въобще плячкосване на хазната. Плячкосване, което търси всяка удобна пътека за облагодетелстване, без морални бариери или неписани правила на „играта“.
Над 65 млрд. лв. са разходите на българската държава през 2022 г. В тази сума влизат бюджетите на всички министерства и ведомства, разходите на НОИ и НЗОК, бюджетите на общините, европейските програми и въобще всеки лев, който се разходва от публична институция и се отчита в т. нар. консолидирана фискална програма. В периода 2013–2017 г. тези средства са от порядъка на 30–35 млрд. лв. Устойчивото нарастване на публичните приходи, в т.ч. заради високата инфлация в последната година и половина, както и фискалният отговор на връхлитащите кризи доведоха до практическото удвояване на публичните разходи за период от 5–6 години.
Разхищението е дълбоко закодирано в управлението на такъв огромен обществен ресурс. Когато харчиш чужди пари за чужди цели – по дефиниция това е моделът на разходване на средства от всяка публична администрация, някаква форма на разхищение и отклоняване на средства е неизбежна. Наблюдаваме го дори в най-развитите страни. Но все пак стои въпросът за мащаба на това разхищение, за правилата, контрола и пробойните във всяка една система, за преследването на корупцията и за постигнатия резултат с похарченото. Всъщност последното е особено важно, тъй като отклоняването на средства е почти винаги за сметка на резултата, тоест на качеството на живот, сигурността и шансовете за просперитет. По-високото разхищение води до по-нисък стандарт на живот.
Не всеки лев в държавната хазна може (с лека ръка) да се разхити, отклони или просто открадне. Когато държавата изплаща заплати на държавните служители, отделя средства за пенсии по бюджета на НОИ или чрез трансферите към общините предвижда средства за заплати на учителите, трудно можем да очакваме отклоняване на ресурс. Не че няма и такива случаи, но те са по-скоро малки като мащаб и са изключение. Помним например историята от Силистра година преди пандемията, когато имаше арести за отпуснати неправомерно пенсии в максимален размер на база на фалшиви документи. Подобни неща обаче са рядкост, макар да показват, че има ли пробойна в някоя система, ще се намери и хитрец да я използва. Голямото разхищение не е в заплатите или в социалноосигурителните плащания. Потенциалът за отклоняване на средства е най-вече в отношенията на държавата с външни контрагенти, и особено – в големите инвестиционни проекти.
Ако погледнем към средносрочната бюджетна прогноза – тоест фискалния план на държавата за следващите три години – ще видим, че навлизаме в период на рекордни инвестиционни разходи. За периода 2022–2024 г. фискалният план залага капиталови разходи от порядъка на около 30 млрд. лева. Тази прогноза почти сигурно няма да се осъществи в пълен размер – видимо и от изпълнението през 2022 г., но въпреки това мащабът на публичните инвестиции се очаква да бъде рекорден. Голяма част от тези разходи ще бъдат финансирани с европейски средства, в т.ч. по Националния план за възстановяване и устойчивост, който беше пренаписван няколко пъти от различни правителства през 2021 година. Рекордни капиталови разходи на фона на политическа нестабилност със сигурност ще поставят разхищението в центъра на публичния дебат.
Представените истории в „Черната книга“ ясно насочват вниманието към моделите за разхищение и облагодетелстване. Водещо е класическото отклоняване на средства, обвързано най-вече с публичните инвестиции, но и с всякакви други поръчки и съответно разплащания на обществения сектор с частни контрагенти. Дали ще е строителство на магистрала, ремонт на някоя улица или трасе на трамвай, изграждане на буферен паркинг или купуване на нови електробуси – това отваря вратата за разхищение под формата на неконкурентни процедури, надписване на разходи и заграбване на част от парите, спестяване от качество и т.н. Разхищение, което е невъзможно без корупция и участието на длъжностни лица.
На фона на всичко това отварянето на данните от Системата за електронни бюджетни разплащания (СЕБРА) е важно, тъй като ясно показва най-големите „усвоители“ на държавни средства. Докато обичайната бюджетна прозрачност следи за публичните разходи по основни пера и политики, СЕБРА позволява да се откроят отделните контрагенти и любимци на държавата. Отворените разплащания обаче са само един от нужните инструменти за прозрачност. Разплитането на Хемусгейт например не може да се случи по сухи данни от бюджета или от СЕБРА. Моделът на инхаус поръчките заобикаля обичайните механизми за прозрачност, конкуренция и отчетност и може да бъде спрян с комбинация от политическа воля, работещо държавно обвинение, разследващата журналистика и т.н. Когато всички международни изследвания показват, че институциите в България не функционират добре и подлежат на завладяване от частни интереси, инхаус разхищението не е изненада.
Безспорно интересна е историята за „Капитан Андреево“, тъй като този случай не се отнася до разходване на публични средства, а до поемането на конкретна дейност от частни компании – контрол на вносните храни от Турция, което е предпоставка за пропуснати ползи за бюджета, за сметка на гарантирани печалби за частни лица. Дългият времеви хоризонт на тази история показва, че когато върховенството на закона отсъства, някои практики могат да се осветят само при разместване на политическите пластове. Другият извод е, че понякога разхищението може да вземе най-различни форми и не всичко се вижда през бюджета. Прозрачността е предпоставка, но разхищението влиза в някакви рамки с работещи институции и реална борба с корупцията.
За поредна година в „Черната книга“ има и множество регионални истории. Те са особено интригуващи, тъй като поставят разхищението в една съвсем разпознаваема, понякога дори битова среда. Инхаус „усвояването“ за милиарди пак води до непосредствени ефекти за хората, но като че ли е по-далечно и трудно за възприемане. Когато обаче четем за улица в Шумен, паркинг в Русе или градски парк в Перник, историята изглежда съвсем близка и разбираема. Точно тези случаи показват как разхищението отнема от качеството на живот. „Черната книга“ за 2022 г. е задължително четиво – както заради идващите милиарди евро за инвестиции през следващите години, така и за ориентацията в несвършващата политическа каша в страната.
